Седейки на кръстопът между миналото, настоящето и бъдещето се чудя къде загубих копнежа на сърцето си? Дали не го забравих някъде между многото усмивки, които бяха за теб?! Или всичко ще се окаже поредната илюзия. Само в едно съм сигурна. И това са миговете, в които си връщам тези трепети. Като сега. Една Коледа по-късно... Когато всичко изглеждаше ледено и посипано с пепел, копнежът се завърна като нещо изгубено, дори и без да е било някога притежавано. Обичам.Да.Обичам. По дяволите. Дори само за миг. Само че година време понякога се оказва достатъчна, за да изпарява чувството още преди да бъде усетено напълно. Затова тази Коледа си пожелавам следващата да ми върне копнежа изцяло или да го унищожи в мен. Завинаги.
понякога се питам ..... срещнах ли те или предстоиш имах ли те или те създадох като капка отрова между костите и клетките
и бяхме ли някога или ще бъдем никога и чудя се ще дойдеш ли преди да си изхабя думите и станеш ненужен като есенно листо изсъхнало след жарките лъчи на щастието .... отворих вратата на сърцето ми отново .... влез и заключи след себе си да не излезе тупкането на импулсите и дишането на страстите .... много преди теб пристъпиха прага изпуснаха парата прескочиха мига и след тях остана сухата празнота на застоял въздух ....
в края на краищата се оказва че сърцата от лед се разтопяват най-бързо при появата
на момент превърнал се отдавна в спомен пристигащ в настоящето запъхтян и закъснял за отмъщение с единствената цел да разтече всичко което се е вледенявало години назад
