пиша си

обичам да те пиша

...
някъде там
дълбоко
в сърцето
...

по празници
най-вече
... 

не се завръщай

И се надявам
един ден
като се
върнеш
...

да те 
обичам
все още

толкова силно
колкото преди
...

за да вкуся
отново
от
онези мигове
които
ме правеха
толкова 
нелепо
влюбена

Честит рожден ден, любов

Благодаря ти, че ме накара да се чувствам така, както никой друг не успя досега...
И ми прости за това, че на моменти си мисля, че всичко е заблуда и лъжа...

Благодаря ти за това, че никога не ме нарини пряко...
И ми прости за това, че едва сега го осъзнавам...

Благодаря ти за това, че ти беше толкова настоятелен да се осъществи първата ни среща...
И ми прости за това, че нямам сили да осъществя последната ни...


Честит рожден ден, любов!
Обичам те!
Помни!
Никой не може да промени това!

обещания

Днес (21.08.2016 г.) публично заявявам, че съм щастлива. И не защото така трябва. Или защото има причина за това. Не. Просто защото избирам да съм щастлива. Сега! Не искам повече да си казвам, абе знаеш ли Иветче, преди една година пак така мрънкаше като сега, ама беше щастлива. Или нищо, Иветче, потърпи, ще дойде твоето време и ще си щастлива. Стига!

Щастлива съм най-вече затова, че допуснах толкова много грешки. Допуснах хора твърде близо до мен и останах наранена. Други отблъснах аз, и нараних. И докато описвам всичко това усещам как времето изтича като морски пясък между пръстите ми. А се опитвам да го задържа. И с всички сили успявам. Остават малки песъчинки време, залепнали по измежду дланите и пръстите, които ми оставят надеждата, че все пак не съм изтървала моментите, които да ме правят щастлива. 

Затова избирам всеки момент да е щастие. И си обещавам:

Да целувам повече майка ми

Да се усмихвам повече на баща ми

Да науча поне три нови езика

Да стоя повече на слънце

Да прочета всички книги, които искам да прочета

Да слушам повече български фолклор

Да не поемам емоциите на другите

Да спра да се обвинявам за всичко

Да спра да слушам безсмислени съвети

Да направя някоя глупост като на 17

Да кажа, че обичам

Да отида в Белград

Да не приемам наивността си като недостатък

Да не напиша всичко, което си обещавам в главата

И най-вече обещавам, че ще направя всичко възможно да изпълня тези обещания преди да изтече срокът им на годност!

стъпка встрани

Понякога
стъпката
встрани
е 
нов
път


надявам се
този път
(НЕ) 
към теб

back to hell

сърцето ми тупти най-силно
когато съм в ръцете ти

нямам
друг
стих 

да 
те 
напиша

прости си, Иветче

Иветче (както ме наричаш ти)
Пак изглупя (както се наричам аз)

...

обичам
да
те
обичам

...

Дали ще си простя

...

Този грях

... 

За моментите, които спират дъха ни

Поредната разправия.... с теб
От която.... боли
Вече няколко дни
А днес
Понеделник е
Ново начало
Вкъщи
И вечеря 
С най-добрата приятелка
След третата чаша мимоза (бъркоч от шампанско и портокалов сок)
Искам да ти се обадя...

Посягам към телефона....
Не те набирам
damn it
Печката е по-важна
Чистя я
Чувам телефона

Звъни
Мисля си
Пак съседа
А всъщност си
Ти

Извод (за размисъл)
Теб ли обичам
Или повече 
Моментите
В които ме правиш
Още
ПО-ВЛЮБЕНА 

nothing ever hurt like U

след всичките изплакани сълзи,
изпушените цигари,
и изпитите чаши с вино
....

те пускам да си ходиш
там
откъдето си дошъл

защото

осъзнах, че

не съм жена, "която може да е сама"

затова ти пожелавам да се чувстваш така един ден заради мен:

"Ако има Ад, аз ще отида там, защото се оказах един от тези, които осъзнават това, което имат и това, което са имали... едва тогава, когато го изгубят. Където и да си, дай ми знак, че всичко може да започне пак, а аз ще разбера, където и да съм..."

защото...

Побърка ми сърцето

Няма да бъдеш този, който ще запомня с това да ми разтреперваш краката. 
Ти ще бъдеш причината, която не им позволи да го направят. И знаеш ли защо?

Защото те винаги бяха готови да тръгнат след теб. Но ти никога не им даде куража да го направят.

Знам, че сме до тук. Там, където спряхме. И там, от където никога не започнахме.

Там. На онзи паркинг в 00:00 ч. през нощта. 
Там. Където остана сърцето ми. 
Там. Където дъвчеше палеца си. 
Там. Където питаше с кои обици съм. 
Там. Където оставих себе си. 

Интересно, нали? Дори звучи налудничаво. Да не го определя като 'шантаво'. Там бях тази, която съм. Там няма време. Там бяхме единствено аз и ти. 

Единствени ли сме? 
Да! И знаеш ли защо, защото го почувствах в първия момент, в който те видях. И знам, че заради това никога няма да ме оставиш. Никога.

Защото винаги ще ме търсиш в някоя забравена, но любима сръбска песен. Ще ме виждаш в лицето, което обожаваш и гледаш почти всяка вечер в 22:30 ч. (ние си знаем кое е то). Ще се питаш дали още живея в Борово, но въпреки това никога няма да забравиш точния адрес, на който съм те очаквала толкова много пъти. Ще помниш първата ни целувка - как ти налетях целувайки те. Ще помниш, че обичам да танцувам салса, да се виждам възможно най-често с родителите си, вкусът на устните ми, след чаша червено вино, да съм облечена с 2 клина, когато е студено, че искам да отида в Белград... Ще помниш...
Но. Никога не ще признаеш колко ме обичаш. 

Финалът на тези мисли разбъркани ще завърши така, както и не съм предполагала. С хълцане. А за хълцането знам от дете, че означава, че някой мисли за теб. 

Е, аз нямам такива амбиции. Аз искам да ме чувстваш. И да те боли. Много да те боли. 
Достатъчно ми е.

Щеше ли?...

Само ако...
знаеше...
че всичко, което поствам е за...
ТЕБ...
щеше ли да го харесваш 
всеки път?