история за любовта

Как се разказва за любов, която няма начало нито край? Която започва и приключва в един и същи момент? Която е толкова дълга и толкова кратка, колкото трае един миг на срещнали се погледи?! Как се разказва? Как се описва? Как? Как се забравя? И как се припомня?

Една история за любовта, която иска да бъде написана и прочетена. И след това унищожена. Все едно не е била. Все едно не е съществувала. Тази любов не се забравя и не се преживява. Тя е в мен! Завинаги! Толкова дълбоко, че ако се намира в мозъка на костите ми, ще изглежда, че това е плитко.

Тази любов не може да бъде пресъздадена. Тя може да бъде усещана само и единствено между четири очи. Четири очи, които се взират едни в други без да виждат колко са жалки. Които се търсят и намират винаги, въпреки различните посоки, в които гледат. Четири очи, които се разделят всеки път, в който са се слели.

Тази любов не може да бъде разказана, защото напомня на дневник с празни страници. Тази история за любовта не може да бъде и изстрадана, защото не е боляла. Тя само е кървяла и е напомняла, че никога няма да бъде написана, а само ще бъде усещана между тези четири очи.Тази любов дори не изглежда изгубена, тъй като никога не е искала да бъде намерена. Защото тази любов никога няма да бъде изживяна. И защото тази история за любовта е създадена, за да бъде пазена завинаги в сърцето, което тупти само за нея.

Припомни ми

Казах му: 

- "Цялата съм лед. Замръзнала съм. Отвътре повече. Забравих се. И се изоставих. Студени са ми дори връхчетата на пръстите."

Гледах го с поглед, който крещеше: припомни ми, припомни ми.....

А той просто заповяда:

- "Сега затваряш очи и се оставяш в ръцете ми."

лабиринти

събличам си мислите
освобождавам ги
от себе си и не ги
контролирам 
само им заповядвам
да изпълняват
желания
твоите желания
които са и мои желания
после ги
рисуваме
с устни
правим лабиринти
и си търсим 
горещите точки
обичаме се
тровим се
и опитваме
да се унищожим
за да продължим

falling to pieces

разпадам сe
на парчета

тясно ми е

искам
да летя

пусни ме
на свобода

....
 
и не ме
търси

не топлиш

усещам те 
като
студена кръв
във вените

...
в мен си
но
не топлиш

любов

мирише на любов
навсякъде
усещам 

аз съм любов

посветенонадобротостарозло

всичко започва

за да свърши
при нас 
никога нищо
не започна
затова 
не може да приключи

Понякога

понякога
всички са срещу теб
или 
ти си срещу всички
....

нуждая се от 
спасителна жилетка
плюс лодка
далечна дестинация
.....

и теб

малките неща

липсват ми 
малките неща
като тези дреболии
да пушим заедно
и да имаме само една запалка
защото моята е някъде
между чаршафите

и ми липсва
да гледаме в една и съща точка
където намираме с очите си някой паяк
в някой прашен ъгъл 
да си плете паяжина
и да си правим аналогии 
как и ние с теб правим същото
само че в леглото

и ми липсва онази нервност в погледа ти
когато държа дистанционното
и гледам някое риалити шоу
докато ти не знаеш какъв е резултатът
на мача, в който играе любимия ти отбор

и ми липсва
аромата на твоя душ гел
защото моят е свършил 
и отново съм забравила да си купя

....
защото сега като си загубя запалката
трябва да я търся
и защото като видя паяк се страхувам
да не ме изяде
и защото сега риалити предаванията
са болезнено скучни
и защото винаги си имам душ гел
по дяволите
винаги

тръгнах с ветровете

 Оставих сияйните слънца
 и тръгнах с ветровете
 надявайки се в бурята
 да те открия...

Пиша си...

пиша си мислите
и се надявам
някой
да ме редактира съвсем скоро
иначе
ще си изгубя ума между редовете
точка

той... тя...

Той: "Ще се скараме. Усещам, много яко ще се скараме."
Тя: "Ние вече се караме."
Той: "Не. Възбудена си в момента и се дразниш."
Тя: "Ще правя каквото си искам."
Той: "Чакай ме утре."
Тя: "Мразя те!"
Той: "Обичам те!"

истината за теб и мен

Жалко. Много жалко, че не стана. Но животът продължава. Клиширана фраза. Знам. Но точно в тази фраза се намира най-голямата истина. Истината, от която боли. Въпреки това предпочитам да открия точно тази истина сама, а не някой да ми я натика в лицето. В кожата. В молекулите. В атомите. Не. Аз ще си я открия вътре мен и ще я изхвърля. Предпочитам така. Не искам да остава в мен. Прекалено ще ми тежи. Прекалено ще боли. Подарявам я на вятъра. Да я прави каквото иска. Да я носи, където пожелае. Но да е далеч от мен. И каква е тази истина? Разбира се истината за теб и мен… Че няма да ни има… Че няма да …. Дори не знам как да завърша. Може би … с „все тая”… Истината да си хвърчи, не искам да я мисля…. 
Имам си нова приятелка- надеждата… 
И тази надежда възбужда нови светове. И нови мечти. И нови рани. 
И нови истини... Точка.