Жалко. Много жалко, че не стана. Но животът продължава. Клиширана фраза. Знам. Но точно в тази фраза се намира най-голямата истина. Истината, от която боли. Въпреки това предпочитам да открия точно тази истина сама, а не някой да ми я натика в лицето. В кожата. В молекулите. В атомите. Не. Аз ще си я открия вътре мен и ще я изхвърля. Предпочитам така. Не искам да остава в мен. Прекалено ще ми тежи. Прекалено ще боли. Подарявам я на вятъра. Да я прави каквото иска. Да я носи, където пожелае. Но да е далеч от мен. И каква е тази истина? Разбира се истината за теб и мен… Че няма да ни има… Че няма да …. Дори не знам как да завърша. Може би … с „все тая”… Истината да си хвърчи, не искам да я мисля….
Имам си нова приятелка- надеждата…
И тази надежда възбужда нови светове. И нови мечти. И нови рани.
И нови истини... Точка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар